Имало едно време едно дете, което никак не обичало математиката. Числата му се стрували като малки палави гномчета, които непрекъснато се разместват и объркват. Задачите изглеждали като високи планини, а дробите – като загадъчни магически знаци.
Но един ден в класната стая влязла една необикновена учителка – г-жа Левединова, учителката по математика.
Тя не носела вълшебна пръчица, нито имала корона като истинска фея. Вместо това носела дневник, тебешир и най-важното – усмивка, която можела да прогони и най-трудната задача.
– Не се страхувайте от задачите! – казвала тя. – Във всяка задача има малка тайна. Трябва само да я открием.
И тогава станало чудо.
Числата вече не изглеждали толкова страшни. Събирането се превърнало в игра, умножението – в приключение, а задачите започнали да приличат на загадки, които класът трябвало да разгадае заедно.
Когато някой сгрешел, г-жа Левединова никога не се карала. Тя спокойно обяснявала и казвала:
– Грешката не е краят на приказката. Тя е част от пътя към верния отговор.
Тези думи ни помогнали да разберем, че не трябва да се отказваме, когато нещо е трудно.
С времето детето, което някога се страхувало от математиката, започнало да решава все по-трудни задачи. А най-голямото вълшебство било, че вече вярвало в себе си.